Преди 3 години с мен се свърза непозната жена, за да поиска помощ, но не за нея...
Каза ми, че буквално след два дни ще изгонят нейна възрастна съседка на улицата - Баба Надя, защото е със счупена тазобедрена става, на легло, спряла е работа, няма близки, няма пари и не може да си плаща наема.
То много за мислене нямаше, взех баба Надя и започнах да се грижа за нея, настаних я в моя къща, в която така или иначе правех същото - грижех се за майки с деца, с подкрепата на стотици добри Хора - спомняте си вероятно "Прегръдки от България".
И първите месеци беше трудно за баба Надя, защото тя бе след операция, лежеше, но всички помагахме, носеха ѝ храна, помагаха за кученцето ѝ (тя не можеше да живее без него и още не може) и после баба Надя се оправи 🙂.
С един бъбрек, оперирана скоро от язва, с тежки лицеви операции, но се изправи на крака и след тази операция. И дори успя да поработи няколко месеца, но после боледува от някакъв тежък вирус и се наложи да спре...
И е трудно да работи, на 70 години е, с доста болежки, няма и много желаещи да я вземат, но не сме я оставили - все се грижим за нея, живее си в моята къща, помагаме ѝ с храна, с пари, с каквото е нужно, не ѝ е лесно, но се справя.
Тя не можеше да взема пенсия, защото е със сложен статут - 30 години живее и работи в България, но е родена в Русия, затова е малко по-сложно, а и некоректни работодатели години ѝ плащали на черно и няма стаж...
Обаче, с подкрепата на една друга добра жена, се оказа, че може някак за възраст, нещо като социална пенсия и днес ходихме по институции да подадем документи, аз като собственик на къщата, в която живее и да ѝ помогна....
И исках да Ви кажа, че на цялото бързане, смазващ ден - 92 телефонни разговора днес, буквално, броих ги, организирам 1 милион фиданки за този сезон, търся място за база, терен за първата гора тази есен, много разговори с общината и хората - купуваме може би хиляда компостера, отделно контейнери, двата камиона, 20 лаптопа взех днес да дарим и толкова много нажежено до червено, 15 часа тичане...
...Но онези 10 секунди, в които баба Надя държа ръцете ми, докато ми благодареше, че има дом, че ѝ помагам за пенсия, за стоте лева, които ѝ оставих, за да си купи храна, но тя каза, че ще купи първо на кучето си и котката от двора (ЧОВЕК!)...
И тези 10 секунди...
Нищо друго нямаше значение, нито милионите дървета, нито огромните неща, а само ОНЕЗИ СЪЛЗИ НА СПОДЕЛЕНА ЧОВЕЩИНА, в моите и нейните очи...
